Час и половина филм, който започва като онзи митичен ден на яростта на Майкъл Дъглас или може би дори напомня за Боен клуб Брад Пит y Edward Norton.
Проблемът е в този постепенен гняв, във фино кресчендо, което ни пленява с латентното твърдение, че домакините ще се раздават като хляб.
Защото ако Тарантино ни е научил на нещо, то е, че ако насилието стигне до абсурд, всичко е позволено. Не става въпрос да се спираме върху него с екзистенциални основи.
Просто убивайте заради самото убийство, без предателство или предумишленост. Нищо лично, но копелето плаща. Вдъхновение в графитите, виждани в някои градове… „И аз те мразя“…
Не го мисли повече. Никой, който е главният герой на този филм и вие го знаете. Шибаният камион за боклук те подлудява. Той изскача, когато сте готови да му отнесете вашите глупости и различни интимности. Работата е там, че рутината те хваща в капан със своята антиклимаксна инерция, но боклукчийският камион може да избяга, дори ако винаги излизаш по едно и също време да го посрещнеш.
Оттук и усещането на главния герой, че е Никой. Никой, който е изпуснал всички влакове, най-добрите години, най-добрите ерекции и дори косата на главата си.
Това е част от този „закон на живота“. Със сигурност много от нас смятат рутината за благословия. Но има и такива, които не знаят как да го носят и трябва да ги разберете. Защото обществото продава мотоциклети, които никога не можете да купите.
Въпросът е, че ако нещо ще наруши рутината ви или тази на г-н Никой (отвъд камиона за боклук, чийто шофьор показва среден пръст, докато се измъква от вас), това може да е появата на крадци, които се канят да ви вземат за разходка пред твоя свят.
Или просто някакви хулигани, които притесняват тълпата в автобуса. Такива, които искате да унищожите с ножове, когато ги видите да пристигат да заемат местата на старейшините или да хвърлят книга по безгрижния читател.
За г-н Никой става въпрос за отмъщение на света, чичото на Хосе Мота la vara, но произведено в Америка. Един добър побой никога не вреди, за да се събуди и да отнеме глупостите на толкова много разпилени хора там.
Определена идея, че сме непоправими, улеснява лицензирането на неоправдано насилие във филми като този. Ако нямаме лекарство, нека приложим най-бързата справедливост в този случай, око за око и клане за обикновен протест.
Веднага след като Джон Уик, блондинката от „Убий Бил“ и този г-н Никой се събраха като кървави герои, толкова много глупости, които се движат там, щеше да свършат, като течение между обикновени и по-малко обикновени престъпници.
Убийството като най-нелепо решение, с наръчника винаги до „Внимание за убийци“, книга, която със сигурност би илюстрирала този никой, въплътен от Боб Оденкърк. Актьор, когото не познавах, но който вече ще следя с по-голямо доверие.
Герой или антигерой. Кой знае сега? В техния репертоар от оръжия за борба със злото... е, брадви, ножове, въжета, с които да се окачат, ако е необходимо, автобусни решетки, сламки за сода, пръчки, превозни средства за прегазване с гориво, часовници или пожарогасители...
И когато нещата се влошат, може да е време да прибегнете до няколко k47.
Друг забележителен проблем по отношение на унищожаващите герои е, че дълбоко в себе си всеки герой винаги мечтае да бъде Робин Худ.
Рязането на тестото в крайна сметка може да даде онази част от щастието (вероятно около 99%), която съответства на тестото и която всеки добър гражданин се надява да постигне с ежедневните си усилия. Включително и най-причудливите убийци.
Завършваме със саундтрак, пълен със страхотни хитове, които да придружават най-легендарните сцени. Тези, в които лошите момчета удрят навсякъде между кръв и огън.
Защото всеки полугерой, полу-негодник се нуждае от добра мелодия, която да си подсвирква, докато светът свършва зад тях. Никога няма да ходиш сам, приятелю.
НАЛИЧЕН ТУК: